Един от най-красивите храмове в Истанбул се състои от сглобяеми железни елементи с тежина 500 тона. Външната фасада на църквата впечатлява с архитектурния микс от неоготика, необарок и византийски стил.

Може ли един песъчлив терен да се превърне в център на духовността? Може, ако попадне в ръцете на добър архитект. Такъв е Ховсеп Азнавур, който построява върху свлачище в Истанбул една от най-красивите църкви - желязната църква "Св. Стефан".

Днес хилядите християни, които посещават храма, могат да се "телепортират" в миналото, тъй като историята му е наситена с десетки бележити моменти. Църквата е била центърът на духовния живот на 50-те хиляди българи, които живеят в Истанбул през XIX век. В двора й са погребани Екзарх Йосиф и митрополитите Иларион Макариополски, Паисий Пловдивски и Авксентий Велешки.

Няма много запазени снимки на Азнавур, но сградите са най-добрата му визитна картичка.

Началото на "биографията" й се дължи на виден турски сановник. През 1848 г. княз Стефан Богориди дарява за българите в Цариград три свои къщи - две каменни и една дървена. Обширният двор и разположението им - в елитния квартал "Фенер" - ги правят привлекателно място за духовен център.  Долният етаж на дървената сграда е превърнат в параклис, а по-късно  и в храм, наречен на "Свети Стефан" и известен като Дървената църква. Триетажният метох пък е построен по необичаен начин - с материала от двете каменни сгради, които са разрушени. Осветена по славянски на 09.10.1849 г., тя, както и изграденият след две години Метох, стават люлка на българското духовно и национално Възраждане. Тук на 03.04.1860 г. по време на Великденската служба Иларион Макариополски с думите "… и всякое епископство православних!" поел отговорността на български духовен глава. Пак тук за първи път бил прочетен издаденият на 28.02.1870 г. ферман, с който българите се признавали за отделен етнос с право на самостоятелна Църква под името Българска екзархия.

През 1898 г. на мястото на изгорялата стара дървена църква изниква нова - желязна. Проектът е на арменския архитект Ховсеп Азнавур, а изпълнението на австрийската фирма "Рудолф фон Вагнер". Състои се от сглобяеми железни елементи с тежина 500 тона. Докарана с кораб от Виена по река Дунав през Черно море и Босфора, тя е осветена от Екзарх Йосиф на 08.09.1898 година.

След като е положен основният камък на 27 април 1892 г., се появява нов проблем, при това значителен - оказва се, че ерозията силно е подкопала песъчливата почва.

Бъдещето на храма се оказва под въпрос до появата на Ховсеп Азнавур - един от най-атрактивните архитекти на своето време. Съименникът на прочутия певец е сред творците, оставили оригинална следа в историята на архитектурата. Арменецът не приема шаблоните в изкуството и оправдания от рода на "почвата ще пропадне" не могат да го спрат. С новаторските си идеи той се "заразява" още в младостта си. Роден в Лондон и учил в Рим, Азнавур се премества в Истанбул вече като изграден творец с ярко и самобитно виждане за визията на града. Плод на неговия разчупен дизайн са много частни и обществени сгради, сред които Египетският апартамент и тютюневата фабрика Джибали.

Освен творец обаче Азнавур е и общественик. Проектите му не са в състояние да го изолират от политическите проблеми. Той е сред основателите и активните участници на Сахманатраган Рамкавар, партията, която предшества либерално-демократичната  Рамкавар Азатакан - една от трите големи арменски организации. След геноцида над сънародниците си архитектът напуска Истанбул и се установява в Кайро, където живее до смъртта си на 15 май 1935 г., няколко дни преди 81-ия си рожден ден.

Какво място заема Желязната църква в неговата биография? Азнавур се посвещава на проекта фанатично. Тъй като природните условия са твърде лоши, а свлачището - прекалено стръмно, той предлага да бъде изградена от сглобяеми железни плоскости. Малко по-късно те са изработени във фирмата на Рудолф фон Вагнер във Виена и са пренесени с кораб по Дунава през Черно море и Босфора. Отделните части са захванати с 4000 болта, гайки, нитове и заварки. Азнавур комбинира елементи от необарока, неоготиката и типичния византийски стил. Иконостасът е проектиран от Азнавур с нетипична за православието горна част. Хоризонталното му архитектурно членение напомня фасада на руски храм в стила на класицизма. Иконостасът е възложен за изпълнение на московския придворен фабрикант Николай Ахапкин.

Направен е от дърво и е прикрепен върху източната двойка колони.
Особено красноречив пример за характера на духа на Изтока и на Запада е изпълнението на ангелските глави. Те показват как един детайл, произведен в две държави, има различен характер. Проектът за херувимите е от Ховсеп Азнавур. Главичките от метал са разположени във фриза върху фасадите на храма, като се редуват с гирлянди – характерен елемент от архитектурната украса на класицизма – и са произведени във Виена. Същите главички, но без гирлянди са включени и в украсата на иконостаса. Произведени в Москва две години по-късно (1897/8 г.), лицата им имат различно излъчване. Първите са много по-близки до естетиката на класицизма и напомнят античните. Вторите са в духа на барока – скъсени и с по-тежки форми.
Православният Изток съвсем категорично показва себе си чрез иконостасните икони. Те са дело на руския живописец Клавдий Лебедев. Историческата живопис в Русия в края на ХIХ в. включва в себе си религиозната композиция. Темите, свързани с живота на Св. Богородица и Иисус Христос, са третирани като битови или исторически картини.

Людмила Габровска